Мъжественостите на прехода. Криза или преоткриване на патриархата // Ана Лулева

Етнографски институт с музей – БАН

Резюме

Постсоциалистическата трансформация има за резултат плурализиране на предишния полов ред. Идеологията на равенството между половете в публичния дискурс бе заменена от неолобералните идеи за свобода на личността, които при липсата на чувствителност към gender-равенството бързо доведоха до доминиране на патриархатната идеология.     

В доклада се проблематизира тезата за патриархата като отличителен белег на балканските култури и се анализира промяната в културните представи за мъжествеността в контекста на полето на напрежение между gender-идеологии и gender-практики в постсоциалистическото българско общество.

Ключови думи: трансформация, полов ред, мъжествености, национализъм

Патриархатът като характерен белег за дълбока архаичност на балканските култури, се е превърнал в мит, който има своята дълга история в историческата, етнологичната и историко-антропологическата книжнина, посветена на Балканите. През последното десетилетие на миналия век се разгоря дискусия за балканския патриархат, в която могат да се открият и примери за конструиране на културни различия (по оста европейско – балканско) и изобретяване на “другост”, затвърждаващи образа на Балканите като “музеят на Европа”[1]. Подобно есенциализиране, стереотипизиране на различията между Балканите и Европа е неизбежно, когато категориите мъжественост, женственост и патриархат се разбират като аисторични, непроменящи се, и поради това – особено “удобни” за обяснение на войнствения дух, иманентно присъщ на Балканите, и проявил се там, естествено, във войните в края на века.

Теоретична рамка

Друга перспектива към анализа на патриархалния ред и категориите мъжественост и женственост предлагат подходите, развити в рамките на  изследванията на половете(gender studies). За анализа на промените в доминиращите форми на мъжественост и отношенията между половете, които произтичат от постсоциалистическата трансформация,  аз се опирам на теорията на Р. Конъл за отношенията между половете и  на концепцията му за хегемонна мъжественост, както и на разгърналия се около тази концепция дискурс в последните две десетилетия[2] .

Конел определя мъжествеността като “позиция в отношенията между половете; практики, чрез които мъжете и жените заемат тези позиции, и влиянието на тези практики върхутелесния опит, персоналността и културата”[3]. Мъжествеността се конструира чрез двойно отношение: към женствеността и към другите мъжествености.  Това е разбиране на  мъжествеността като определен социокултурен образец, набор от поведенчески практики, които могат да се реализират не само от мъже.

Трябва са се отбележат четири  важни изходни позиции за анализа на мъжествеността, които следват от теорията на Конъл : мъжественостите са исторически и културно ситуирани и поради това променливи; съществуват multiple (множествени)  мъжествености; мъжественостите са в йерархични отношения – има хегемонни и съучастнически, потиснати,общоприети подчинени мъжествености; мъжественостите се конструират активно в социалните отношения.

Най-широко дискутирана и силно повлияла изследванията на мъжете в последните десетилетия е концепцията на Конъл за хегемонна мъжественост. Според него тя трябва да се разбира като “образец на практика”, който позволява на мъжете да запазят доминацията си над жените. Само малка част от мъжете могат да го реализират, но той „е силно нормативен. .. той въплъщава настоящия най-уважаван начин да бъдеш мъж и изисква всички останали мъже да се определят/позиционират спрямо него и идеологически легитимира глобалното подчинение на жените спрямо мъжете”[4]   Хегемонията се осъществява по-скоро чрез произвеждането на примери, образци, символи на мъжественост, които имат авторитет, независимо, че повечето мъже и момчета не ги осъществяват на практика. Това е по-скоро абстрактно, отколкото дескриптивно понятие, дефинирано в термините на патриархатната gender system.

С концепцията за хегемонна мъжественост акцентът се поставя върху властта в отношенията между мъжете и жените и между самите мъже. “Хегемонията” имплицира свързването на мъжествеността с авторитета като основа на мъжката доминация, която се постига не (само) със сила, а и чрез културата, институциите и съгласието на доминираната страна. Отношенията между половете са арена на напрежение. И даден модел на мъжественост е хегемонен в такава степен, в каквато произвежда решения на това напрежение за стабилизиране на патриархалната власт и възпроизвеждането й в нови условия.  

За разлика от Конъл, който отделя повече внимание на отношението между мъжете и жените и мъжката доминация, Пиер Бурдийо в неговите анализи на мъжкото господство подчертава важността на хомосоциалното измерение на властовите отношения  („Мъжествеността е релационно понятие, което се конструира от и за другите мъже и против женствеността”) и съревнователната структура на мъжествеността[5] Ползотворна за анализа на практиките на мъжественост е и неговата категория “мъжки хабитус”, който се изразява в многообразни форми – от закрилата и отговорността за семейството до боя и насилието като проява на хипермаскулинност.

В конструктивистка перспектива Силка Шолц определя хегемонната мъжественост “като модус, чрез който мъжката хегемония се възпроизвжда в дадедно общество”[6] . Михаел Мойзер предлага сходна интерпретация на хегемонната мъжественост – според него вместо да се търси съдържателно определение на качествата и белезите, които правят хегемонната мъжественост, по- ползотворно е тя да се разглежда като  генеративен принцип на конструиране на мъжествеността, който може да се открие в еднаква степен, но в различни проявления, както в перфектните въплъщения на хегемонна мъжестеност, така и в много повече разпространените потиснати мъжествености. И двамата автори  виждат ключа към прецизирането на концепцията за хегемонна мъжественост в отчитането на важността на категориите класа, среда, етническа принадлежност[7]. Според Шолц по-скоро трябва да се говори за хегемонни мъжествености (в мн.ч.), които  са релевантни за различни социални слоеве. Мойзер, подобно на Конъл, смята че  хегемонната мъжественост се дефинира от социалната практика на елита съотв. елити „… в социалната практика на елита се формира образец на мъжественост, който поради социалната позиция на елита става хегемонен. Хегемонната мъжественост е свързана със социалната власт и господство. И  – това е решаващо- тази власт не се изчерпва във властта на мъжете над жените, тя е преди всичко и власт над мъжете”[8].  Той обаче ревизира тезата на Конъл, че всяко общество има свой хегемонен модел на мъжественост, на когото са подчинени женствеността и всички други форми на мъжественост, като основателно отбелязва, че в пост-индустриалното, пост-модерното общество има диференциране на центровете на социална и политическа власт, на което съответства “известно плурализиране на хегемонните мъжественостии”. Това не означава, че всяка среда и субкултура непременно ще формира собствена хегемонна мъжественост. Тя би станала такава само ако има нормиращо въздействие върху социалното поле[9].  

Тези основни тези от анализа на мъжественостите и концепцията за хегемонна мъжественост могат да послужат като обща теоретична рамка за изследване на мъжете и мъжественостите в постсоциалистическите общества.

Достатъчно дългият период на политическа и социална трансформация след края на държавния социализъм позволява да се наблюдава промяната в доминантните образци на мъжественост в Централна и Източна Европа. По-нататък ще очертая новите типове хегемонни мъжествености в българското общество, като изхождам от присъствието им в публичния дискурс. Тъй като полът е релационна категория, конструирането на мъжественостите е неотделимо от съответните конструкции на женственост, като и двата пола участват в конструирането на новите полов ред и йерархии.  

Новите модели на мъжественост  са част от и израз на трансформирането на предишния държавно-социалистически патриархат  в нов, приближаващ се до универсалния патриархат, ако можем да определим така западноевропейския полов ред, който в първите години на прехода бе въобразен и възприет като нормативен образец.

Моята теза е, че тъй като преходът бе конципиран като завръщане към нормалността, загубена в годините на комунизма(“завръщане в миналото”), а “нормалността” се разбираше като съчетание на патриархалния социален и полов ред на българското общество от преди Втората световна война и “европейския” модел (от 50-те години на ХХв.), се състоя и завръщане от структурен към домашен патриархат със съответни нови хегемонни мъжествености. За това свидетелстват промените в сферата на труда, промените в отношенията на власт между двата пола (тенденцията жените да са все по-зависими от своите съпрузи), доминиращите в медийния дискурс и в политиката образи на половете – на хегемонни мъжествености и подчертани женствености.  

На новите (хегемонни и потиснати) форми на мъжественост трябва да се гледа като на елементи от създаващата се “география на мъжественостите” (Конъл), тъй като в конструирането им се пресичат локално, регионално и глобално равнища.

В изследването на постсоциалистическия полов ред използвам комплекс от качествени методи – наративно-биографични интервюта, включено наблюдение и качествен анализ на съдържанието на текстове от пресата, следвайки  метода на триангулацията[10]

 По-нататък ще очертая накратко промените в отношенията между половете в процеса на трансформация в България като маркирам основните типове хегемонни мъжествености, характерни за постсоциалистическото общество. Това е необходимо, за да анализирам съществуващата в българския публичен дискурс теза за съществуване на криза на мъжествеността (травматична мъжественост) в резултат на трансформацията и да покажа, че в българското общество се формира нов патриархален  ред със съответна йерархия на нови типове хегемонни мъжествености и стремеж за доминиране над жените и изтласкването им обратно в частната сфера.

Криза на хегемонните мъжествености на социализма

            С началото на трансформационните процеси старият полов ред се разпадна. Изградените по времето на социализма образци на женственост и мъжественост бяха изоставени, създаваха се нови  успоредно със задълбочаващите се социално разслоение и неравенства. Бързо бяха възприети  неолибералните ценности на пазарна икономика и индивидуална свобода, но зад тяхната половата неутралност всъщност стоеше мярата на мъжествеността. В първите години на прехода публичният дискурс бе наситен с положително стереотипизиране на мъжествеността[11]. Изходът от тежката криза, в която се намираше страната в началото на 90-те години изискваше мобилизация на всички ресурси на обществото и полът беше един от тях. Мъжествеността бе привидяна като спасителна сила и ценност ( “необходими са смели държавни мъже”, “мъжество е необходимо,за да преодолеем икономическата криза”, “само смели политически мъже могат да проведат реформите”, “ще се съберем по мъжки и ще решим противоречията”, “трябва мъжки да се работи”можеше да се прочете непрекъснато в пресата). Жените, от своя страна, трябваше да проявят своята женственост и жертвоготовно да подкрепят мъжете, отказвайки се от претенции за равноправие. Йерархиите между половете се задълбочаваха и заради негативното отношение към компрометираната от близкото социалистическо минало идея за равенство на половете и еменципация на жените. Успоредно с превръщането на частната собственост и свободния пазар в новите важни терени за нарастващото влияние на маскулинизма, се наблюдаваше и процес на създаване на нова йерархия на мъжественостите.   

Ще илюстрирам промените  с един цитат от интервю, направено през 2001г. с жена, 40 годишна, драматуржка[12] :

“Майка ми беше еманципирана жена. Аз не смятам, че еманципацията е нещо крайно полезно. Какво направи тогава еманципацията с жените? Качи ги на трактори, качи ги на скелета, направи ги като мъже, от което загубиха и мъжете по някакъв начин. След това дойде 10 ноември (падането на комунизма- б.м.) и мъжете постепенно престанаха да са мъже. Аз мисля, че жените претърпяха по-големи изпитания след 10 ноември. Тогава мъжете съвсем изчезнаха.  Тогава работех в радиото. Мъжете пред очите ми престанаха да са мъже, защото спряха да изкарват пари. След 10 ноември започнахме всички да обедняваме. Мъжете се превърнаха в едни мухльовци. Предприемчивите мъже напуснаха радиото. Направиха бизнес и въобще отидоха някъде другаде. Жените превзеха радиото – ето това се случи след 10 ноември. Радиото и до ден-днешен е един от най-дисциплинираните и добри институти, но мъжете пред очите ми се превърнаха  – говоря за тези, които останаха в радиото, – в едни  комплексари загубили почва под краката си. Много неприятна работа”.

Избрах този пример, защото синтезира ключови представи, важни за разбирането на това как се преживяват и оценяват промените в отношенията между половете от гледна точка на жените. Думите на тази жена отразяват възгледи, споделяни и от мъже, и освен това –  очаквания към мъжете за ролята им в новата ситуация. Но нека да започнем по ред.  

 Държавният социализъм “даде” еманципация на жените. Еманципацията (приета за безспорен факт) се оценява по-скоро като вредна – както за самите жени (“направи ги като мъже”), така и за мъжете. В партийните анализи на демографската криза от времето на късния социализъм еманципацията на жените бе посочена като една от причините жените да загърбят “майчинските си задължения”[13] . След първоначалния патос за освобождаване на жените от дома и частната собственост чрез включването им в обществения труд, държавната политика на късния социализъм  отново се върна към пропагандиране на семейните ценности и природната предопределеност на жените като майки.

В постсоциалистическия период, когато българското общество се обръща към ценностите на предсоциалистическото минало и въображаемия европейски модел, еманципацията се оценява негативно сред широки кръгове, защото се възприема като противоречаща на “нормалния” (естествен) полов ред: тя размива ясните граници между сферите на дейност на мъжете и жените, създава неяснота за женските и мъжките роли, “прави” мъжете женствени и жените мъжествени и поради всичко това има отрицателни последствия и за мъжете – накърнява мъжествеността им – те загубват от властовите си позиции (разбирани и като отговорност) както в публичния живот, така и в семейството. От годините на късния социализъм до днес в България се появяват тревожни изследвания, които показват, че мъжете са застрашени (от жените), че са потиснати ( особено ако жените им имат по-добра професионална кариера и по-висока заплата) , че са неинициативни, не се включват в домакинския труд и отглеждането на децата[14]. В предишния период  това по-скоро беше израз на кризата на традиционната патриархална мъжественост, която се дължеше не на еманципацията на жените, на голямото равенство между двата пола, а на държавния патриархат. Той беше този,  който обезсилваше мъжете, създаваше отслабената  социалистическа мъжественост, лишавайки ги от основните им опори : собствеността, властта в публичната сфера, авторитета  в семейството, автономността на частното.

Образците на хегемонна мъжественост тогава  бяха свързани с партията и държавата.  До  героите от националния пантеон – загиналите за освобождението на България мъже, се наредиха новите герои – борците “против фашизма и капитализма”, които образуваха новия социалистически елит. Най-близо до тях беше народната армията – военните носеха тежката отговорност да бранят страната от “врага”. Героизираше се и трудът на мъжа-работник, инженер. Макар жените да бяха почти половината от работещите в страната, званието “герой на социалистическия труд” се даваше предимно на мъже. Жените биваха отличавани в качеството им на многодетни майки – те получаваха медал “Майка героиня”. Високо в йерархията на мъжественостите беше поставена интелигенцията, която създаваше нормативни образци на поведение, утвърждавайки хегемонията на доминиращата класа (Темкина). Едва в последните години на късния социализъм се появиха произведения, които представяха нейната мъжественост слаба в сравнение с “истинския  мъж” – работник, селянин, военен, който е истинският носител на добродетелите на българския мъж. В социалистическия медиен дискурс мъжествеността се дефинираше предимно в сексуален смисъл и като природна даденост. Такъв смисъл носи и митът за изключителната мъжественост на българския мъж – мит, който все още се радва на популярност в някои среди.

 “След 10. ноември мъжете постепенно престанаха да са мъже,…  защото спряха да изкарват пари”… 

Тези думи  съдържат кратък и категоричен отговор на въпроса – какво прави един мъж мъжествен. След края на комунизма отговорът е – “способността му да изкарва пари”[15].  И в предишния период, и днес, мъжете изграждат идентичността си върху професионализма, професионалния си статус. Жените също възприемат  професионализма като белег на идеалната мъжественост. Когато обаче в условията на пазарна икономика професионалните умения на мъжете се обезценяват, работата им става ниско платена или те попаднат в групата на безработните, това предизвиква криза на идентичността им. Тя се преживява и като криза на мъжественоността им и заради невъзможността да се изпълнява ролята на „breadwinner” в семейството – роля, която е очаквана и от жените. Такава е ситуацията на мъжете журналисти в националното радио, за които говори интервюираната драматуржка. Такава е ситуацията на мъжете, работещи в бюджетната сфера – учители, журналисти, музиканти, артисти. И едва ли е учудваща тенденцията в последните години – нископлатените отрасли се феминизират, мъжете  напускат нископлатената работа в бюджетните отрасли и преминават в частния сектор[16]. Това е начин те да потвърдят  и защитят застрашената си мъжественост. Императивът на успеха, вкл. и финансов, е част от днешната представа за истинския мъж.

Високо ценено мъжко качество е и предприемчивостта – един от новите белези на доминантна мъжественост, който изразява комлекс от качества – смелост, решителност, борбеност, желание за успех и пр. Непредприемчивите, тези, които остават на нископлатените си работни места, получават заплати, с които не могат да осигурят прехраната на семействата си, са не-мъже,  “мухльовци”, “комплексари, загубили почва под краката си”. Те са с потисната, травматична мъжественост – както заради сравнението с успелите (предриемчиви) мъже, така и в сравнение със  собствените си съпруги, заради това, че не отговарят на очакванията им, заради слабата си позиция, присъща на жената, а не на мъжа в семейството, според патриархалните представи. Разминаването между потиснатия действителен тип на мъжественост и считания за правилен, желан и нереализируем образец на хегемонна мъжественост („breadwinner”  с всички белези на просперитет на принадлежащия към средната класа мъж) е източник на кризата на мъжествеността в постсоциалистическото българско общество[17].  

Хегемонните мъжествености на постсоциализма

 Новите типове мъжествености се различават по регионалната си (национална) и глобална (европейска, транснационална) принадлежност, принадлежност към различни социални страти  – спортисти, хора на изкуството, политици и предприемачи (някои от тях с полулегален бизнес). Елитите, социалните групи с по-голяма власт в обществото налагат нормативните модели на мъжественост и женственост. Репродуцирането им в масмедиите затвърждава нормативната им сила.

Освен юпитата, които представляват транснационалната мъжественост (те са правили CV- тата си в различни места на света и България е просто място, където осъществяват поредния си проект), българският преход роди и своя регионален (национален) вариант на  хегемонна мъжественост  – т.нар. “български предприемачи”. Характерна за тях е мачо културата. Изследване, направено сред група такива предприемачи, показа че те говорят за бизнеса и частния си живот с метафорите на войната – животът е битка,  бойно поле, на което или печелиш, или умираш. Ето защо те трябва да имат качества на воини, да демонстрират физическа издръжливост, сила, потентност.  Повечето от тях са направили първия си милион с криминална дейност, но се стремят да се легитимират публично като успели заради личните си качества на предприемачи. Тяхната версия за социалния свят изключва други аргументи освен правото на по-силния – “има силни и слаби, победители и победени” и те са от силните[18]. На жените е отредена ролята на допълнение, което да подчертава мъжествеността им. В семействата и интимните си връзки те са господари  – жените им принадлежат, подобно на вещите. Докато в първите години на прехода демонстрация на тяхната (преди всичко физическа) сила и хипермаскулинност бе застрашително-масивното им тяло (наричаха ги “мутри”, “дебели вратове”), в последните години те се стремят да легализират бизнеса си и да “нормализират” вида си (сега масмедиите ги наричат “добре облечени бизнесмени”).

Емблематичен пример на хегемонна мъжественост, роден от специфичните условия на българския преход, е  настоящият столичен кмет Бойко Борисов.  Започнал кариерата си като кадър на МВР преди 1989г., шампион по карате, след 10. ноември 1989г. той  напуска МВР и създава частна охранителна фирма , става бодигард на Тодор Живков в последните години от живота му, а след това и на завърналия се в България през 2001г. бивш монарх (следователно е смел, силен, лоялен). След като Сакскобургготски става премиер, Борисов е назначен за главен секретар на МВР.  Медийната му популярност започва от този период. Всяка акция на полицията е повод за главният секретар (за кратко време произведен в генерал-лейтенант)  да демонстрира “мъжко поведение”. Той залавя  “лошите” и закриля “добрите”. Поведението му като пръв полицай бе в стил  “Юл Бринър” (с избръсната глава, дълго черно кожено палто и неизменния атрибут на каубоя – пистолет на кръста; винаги е и със слушалка в ухото (нов елемент от въоръжението на съвременния каубой). През 2005г. с голямо мнозинство той спечели извънредните кметски избори в София и,  както коментираха наблюдатели , победата му се дължеше на изключителната му харизма. Кандидатът на десницата, бивш управител на Националната банка, бе обсъждан в медиите  като не достатъчно мъжествен, за да се пребори с Генерала, а левицата бе представяна от жена, при това неомъжена и без деца. Прогнозите, че това е борба с предизвестен край, се оказаха точни. Коментарите на привържениците му бяха, че в негово лице мъжествеността победи агресивната женственост. Острият тон на конкурентката му бе снизен като израз на заядливост, свадливост, интерпретирани като отблъскващи  женски качества. На пресконференцията в нощта след избирането му Генералът беше лаконичен: “Днешната победа посвещавам на нашите офицери, генерали, войници, на всички български герои, мъже, които са си дали живота за нашата държава” и  не позволи нито един журналистически въпрос.

След влизането в кметството и с амбициата да участва в политиката като лидер на (собствената му) партия, Борисов промени стила си. Сега предпочита да внушава респект и власт ала дон Корлеоне – говори бавно, многозначително, гледа тежко, но каквото и да прави, където и да го следват камерите, демонстрира мъжественост. В пресата го наричат “Генерала”, “Генерал Б.Б.”, а във всекидневното говорене той е просто “бате Бойко” – силен, смел, истински мъж. Неговата мъжественост е тема на много анекдоти: “Бойко Борисов не е бил роден! Той е бил ИЗКОВАН” “Сълзите на Бойко Борисов лекуват рак. Твърде жалко, че той не плаче. Никога.”  “Бойко Борисов не е як като бик – биковете са яки като Бойко Борисов”. “Лесбийки не съществуват. Само жени, които още не са срещнали Бойко Борисов”.

Медиите създадават представа за него като обект на женското желание и обожание. Новите назначения на жени на високи позиции в общината  бяха представени така: “Жените служителки са старателни, търпеливи, готови на жертви и сравнително послушни” [19]. Авторка на текста рисува една идилична патриархална картина на софийската община, в която жените са щастливи, че могат да служат на кмета и са значими с това, че подчертават неговата мъжественост. Мъжественият образ на Борисов обаче далеч не е само продукт на журналистическото перо. Той самият демонстрира хипермаскулинност като често използва терминологията на боя (“нека г-н Х. да ми каже тези думи на една ръка разстояние, пък да видим тогава” ..), което трябва да припомни на публиката, че в боя – това най-древно изпитание и доказателство за истинската мъжественост, той е най-добър. Отново в термините на двубоя между мъже, при това генерали, се представят в пресата предстоящите местни избори, на които щял да се кандидатира още един генерал. Авторката на материала изхожда от теза, която намира за безспорна – на генерала-кмет може да се противопостави само друг генерал.След като се изтъкват качествата на бъдещия кандидат-кмет (честност, професионализъм, дисциплина), които произтичат от статуса му на висш български офицер и голямата популярност на настоящия кмет (който като генерал, се предполага че също притежава изброените качества), материалът завършва със заключението “Генерал срещу генерал ще бъде наистина достойна битка за София”[20]. Така текстът и образите към него – двамата военни/генерали в униформи, със строг поглед, и с жест, отдаващ чест, на половин  първа страница на най-тиражния български всекидневник – внушават, че политиката е работа за мъже, а най-достойните след тях – офицерите – са най-добрият избор. Така с възродена военна символика се затвърждава мъжкото превъзходство в политиката.    

Дори да приемем, че възходът в политическата кариера на Бойко Борисов се дължи на популярността на популистките идеи в българското общество, а не на личната му “харизма” и хегемонна мъжественост, едно е безспорно – с присъствието си в политическия живот той допринася за маскулинизирането на политиката, превръща мъжествеността в политически критерий.  Образът на хегемонна мъжественост, който изгражда кметът на София, все още му носи дивиденти, но до кога ще може да черпи от него и дали девалвирането му като политик ще постави под съмнение хегемонността на мъжествеността му – предстои да видим.

Потиснати мъжествености в националистическия дискурс

В навечерието на приемането на България в ЕС в страната бе във възход нов национализъм. В националистическия дискурс мъжеството е висша добродетел,  “мъжкото” е синоним на високо, положително, национално отговорно. В националистическия контекст се проявава и страхът за застрашената мъжественост на българските мъже, който се проектира върху бъдещето на нацията. Заплахата идва от чуждите – цигани, турци, евреи, както и от чужденците – предприемачи в България.  

Един пример: във вестника на българските националисти, които са 4-та парламентарна сила, на първа страница (вероятно по повод 8.март) на 9. март 2006г. бе публикуван материал под заглавие “Къде е гласът на българските мъжеЗащо допуснаха жените им да бъдат експлоатирани и не реагираха” . Повод за писмото са направени в последно време разкрития, че български жени работят в шивашки цехове на гръцки предприемачи при нарушаване на трудовите им права. Въпросът за женския труд е получил следната интерпретация. Авторката пише:

Уважаема редакция, по повод зачестилите напоследък проблеми с българските жени, които работят в гръцки шивашки цехове предлагам да повдигнете във вашия вестник полемика на тема: вярно ли е твърдението, че все повече български мъже не се грижат за своите жени. Аз мисля, че това е самата истина. Защото българските мъже допуснаха техните жени да станат наемни работнички на гръцки бизнесмени, които ги подлагат на непрекъснати унижения и условия на труд, при които жените, за да не загубят хляба си са принудени да скриват истината. Къде бяха българските мъже през изминалото време? Толкова ли нямаха възможност, че да не могат те да организират и създадат такива цехове, а трябваше да оставят съпругите си да работят за чужди бизнесмени? Неспособни ли са българските мъже? Не вярвам. Коя е тогава причината?  Всички знаем, че предимно жени поемат изцяло грижата за издръжката на семейството. Много от тях са самотни майки, които не само отглеждат и възпитават сами децата си, но и носят житейски отговорности несвойствени за нежния пол. Ако мъжете не защитят жените си, кой трябва да го направи? Изглежда сега е времето, когато българинът ще трябва да си припомни възрожденската литература и да се осъзнае накъде върви. Български мъже, не бягайте от проблемите си, а се вземете в ръце. Мобилизирайте ума си, бъдете по-уверени и предприемчиви. Как така едни създават цехове, а вие пасивно наблюдавате. Нима не можете? Повечето от жените в шивашките цехове имат съпрузи – къде е гласът на тези мъже? И какво правят те, за да защитят жените си, децата си, семействата си? ” 

Този емционален текст е една точна илюстрация на това как въпросът за женския труд  в националистическия дискурс се превръща във въпрос за хегемонния български мъж (глава на семейство) като национална ценност.

Тук проблемът за пасивността, непредприемчивостта, отказът или неспособността на мъжете да изпълняват от ролята си на „breadwinner”, който присъстваше и в цитата от интервюто, с който започнах, е поставен отново. Този път той е с националистически конотации  – българските жени са експлоатирани от гръцки бизнесмени. Унизена е едновременно мъжката и националната чест на българските мъже. Те трябва да си възвърнат силата и да защитят жените и семействата си – това е патосът на този  призив ( “Мобилизирайте ума си, бъдете по-уверени и предприемчиви.”). Припомнянето на българското Възраждане – най-героичния период от новата българска история, създава недвусмислена аналогия – тогава българските мъже проявиха смелост и героизъм и защитиха семействата си като отхвърлиха унизителното робство, сега отново те трябва да спасят, да се погрижат за жените си, експлоатирани от чужденци. Този призив към потиснатите български мъже е всъщност призив да се възвърне правилният патриархален ред, мъжете да заемат мястото си  на глави(господари) на собствените си семействата. Когато патерналистката политика на държавата е заменена от патриархалистка, основана на разделение на труда в семейството според патриархалните норми (мъжът-breadwinner и жена, чиято основна грижа е дома, независимо от трудовата й заетост навън), от мъжете се очаква да бъдат “закрилници”, “защитници” на семействата си. Тези патриархални ценности се утвърждават в годините на трансформация като част от нормализаторския дискурс. В този дискурс мъжествеността се дефинира есенциалистки. На обикновените мъже се вменява ролята на защитници на техните жени, една роля, която комунистическата държава им бе отнела – тогава от гражданите  се изискваше подчинение и смирение –  качества които са от регистъра на женските качества.

Неспособността на мъжете да изпълнят тези очаквания поражда криза на мъжественоста им. От друга страна логиката на “защитавани- защитници” е още един начин да се поставят жените в позицията на зависимост и подчинение[21]. Новият национализъм, който почива на тази логика се превръща в благоприятна почва да укрепване на мъжката хегемония.

В ролята на закрилник и покровител на нацията (подобно на бащата в патриархалното семейство) бе привидян завърналият се през 2001г. бивш монарх Симеон Сакскобургготски. На парламентарните избори същата година след като победи останалите политически партии (които не обещаваха “закрила” и”грижа” на избирателите си) той стана министър-председател на републиката. Макар да поддържаше по време на целия си мандат образа на бащата-закрилник на своето семейство/партия/народ, Симеон Сакскобургготски загуби симпатиите на избирателите си, а в новата роля на Спасител и най-мъжествен сред политиците на сцената излезе неговият бивш бодигард, висш полицай (генерал-лейтенант) и настоящ кмет на София Б.Б. По думите на  Айрис Марион Юнг, в степента, в която гражданите позволяват на лидерите да приемат ролята на покровители спрямо тях, тези граждани заемат подчинена позиция, подобно на жените в патриархалното семейство[22]. При положителното стереотипизиране на патриархализма в българския публичен дискурс и слабото феминистко влияние (по-точно би било да се каже силен антифеминизъм) идеите за закрила, грижа, защита на слабите – жените, народа – изглежда ще се окажат жизнени не само в националистическия дискурс.

Заключение

Процесите на постсоциалистическа трансформация предизвикаха проблематизиране на отошенията между половете. Приеманите за даденост роли, норми и ценности се преосмислят и предоговарят в новите условия.  Предишният патерналистки ред се трансформира в патриархатен, който се възприема като “нормален”, “европейски”, и в който нормативните  модели на мъжественост и женственост са подчертано есенциалистки.

Същевременно, противоречието между считаната за белег за нормализиране и европеизиране  патриархална идеология и невъзможността да се следва във всекидневния живот съответният модел на разпределение на ролите в семейството, предизвиква криза на мъжествеността, бих казала- криза на партиархалната мъжественост. Раздвоението е осезаемо – мъжете едновременно се стремят да извличат дивиденти от патриархалния ред, и в същото време са потиснати, угнетени в невъзможността си да се доближат до новите хегемониални модели на мъжественост, да отговорят на очакванията на жените за икономически просперитет в силно консумизираното постсоциалистическо общество.

Изходът от кризата на патриархалната мъжественост се вижда различно – според консервативните (включително и националистически) възгледи – чрез укрепване на  водещата роля на мъжа в семейството (по модела на male breadwinner) и традиционната женственост. Според либералните и чувствителни към гендер-неравенствата неправителствени организации – чрез стимулиране на партньорския модел семейство и по-широкото разпространение на егалитарни отношения между мъжете и жените. Изборът на единия или другия модел зависи от социалната, етническа, генерационна принадлежност на социалните актьори.

Но за сега изглежда безспорно, че въпреки интеграцията в ЕС национализмът ще намери ресурс в травматичната българска мъжественост, потисната от европейската/ транснационална  хегемонна мъжественост.


* Публикувано в: Luleva, A. Krise der Männlichkeit und/oder die (Neu-)Erfindung des Patriarchats – der Fall der bulgarischen postsozialistischen Transformation der Geschlechterverhältnisse – In:  Sylka Scholz & Weertje Willms (Hg.) Männlichkeit(en) erforschen – Geschlechterverhältnisse in Ostdeutschland und Osteuropa. Lit Verlag, Im Druck.

[1] Michael Mitterauer, Eine Patriarchale Kultur? Funktionen und Formen der Familie auf dem Balkan. – In: Beitraege zur historischen Sozialkunde, 3, 1994; Karl Kaser, Familie und Verwandtschaft auf dem Balkan. Analyse einer untergehenden Kultur. Boelau Verlag, Wien-Koeln-Weimar, 1995; Jasna Čapo-Žmegač, Pogled izvana: Hrvatska model “Balkanske obitelji” – In: OTIVM 4, 1-2, 1996; Karl Kaser, Pisanje o  Balkanskoj obitelji – pitanje o “političke korektnosti”? – In: OTIVM 5-6, 1997-1998, ;  Karl Kaser. Macht und Erbe. Maennerherrschaft, Besitz und Familie im oestlichen Europa (1500-1900). Wien-Koeln-Weimar, 2000

[2] Robert W.Connell, , Masculinities. Cambridge 2005; Robert W Connell/ James W. Messerschmidt: Hegemonic Masculinity. Rethinking the Concept.  In: Gender & Society 19, 2005, 829-859; Michael Meuser, Hegemoniale Männlichkeit –  Uberlegungen zur Leitkategorie der Men’s Studies. In: Brigitte Aulenbacher/ Mechthild Bereswill / Martina Löw / Michael Meuser/ Gabrielle Mordt / Reinhild Schaefer/ Scholz, Sylka (Hrsg.): FrauenMaennerGeschlechterforschung. State of the Art. Münster, 2006, 160-175; Sylka Scholz, Männlichkeit erzälen. Lebensgeschichtliche Identitätskonstrukionen ostdeutscher Männer. Münster 2004   

[3] R. W. Connell, Masculinities…р. 71.

[4] R. W. Connell, J. W. Messerschmidt, Rethinking the Concept…p. 831

[5] Пиер Бурдийо, Мъжкото господство. София 2002, с.68; M. Meuser, Hegemoniale Männlichkeit… p. 161.

[6] S. Scholz, Männlichkeit erzälen…36.

[7] M. Meuser, Hegemoniale Männlichkeit… p. 165;  S. Scholz, Männlichkeit erzälen…р.43.

[8] M. Meuser, Hegemoniale Männlichkeit… p. 169.

[9] M. Meuser, Hegemoniale Männlichkeit… p. 169.

[10] Uwe Flick, Triangulation in der qualitativen Forschung. In: Uwe Flick/ Ernst von Kardoff/ Ines Steinke (Hg.): Qualitative Forschung. Ein Handbuch. Reinbek, 2005, 309-319.

[11] Вж. за това Анелия Касабова- Динчева, Представи за „мъжественост” и „женственост” по материали от българската преса (1990-2003). – В: Юта Зомербауер (Съст.) Категориите мъжественост-женственост. В. Търново, 2004, 25-46.

[12] Яна Добрева, Правилният начин е мъжете и жените да се научат да общуват. – В: Красимира Даскалова, Ваня Еленкова, Даниела Колева, Татяна Коцева, Ренета Рошкева, Румяна Стоилова (съст.) Техните собствени гласове. Интервюта по устна история. София, 2003, 123-124. 

[13] Ана Лулева, „Женският въпрос” в социалистическа България. Идеология, политика, реалност. – В: Социализмът – реалност и илюзии. Етнологични аспекти на всекидневната култура. Сборник доклади от международна научна конференция. С., 2003, 155-175.

[14] Аналогични процеси се наблюдават в Русия, вж. Elena Zdravomyslova, Die Konstruktion der ‚arbeitenden Mutter’ und die Krise der Männlichkeit. In: Feministische Studien. Geschlechterverhältnisse im Russland, 17, 1999, 23-33; Елена Здравомыслова, Анна Темкина (2002), Кризис маскулинности в позднесоветском дискурсе – В: Сергей Ушакин (Сост.) : О мужестве(N)ости. Москва. 2002, 432-451

[15] Не така еднозначна е била тази връзка по времето на социализма. За част от  интелигенцията тогава отказът са се работи за пари (т.е. да се прави компромис с изкуството) е бил белег за нейната дистанцираност от системата. Режисьорът Ст. Москов казва в едно интервю: “навремето беше срамно да имаш пари, ако се занимаваш с изкуство. Тогава нямаше завист, а презрение към този, който взема пари, защото се знаеше, че е партийна подлога”(Труд, 14.01.2007)

[16] Количествени изследвания показват промени в участието на мъжете и жените в пазара на труда: делът на мъжете е по-голям в частния сектор (като самонаети и предприемачи), докато този на жените е по-голям в по-ниско платения, но по-сигурен труд в държавния сектор, както и на по-ниските нива частния и като незаплатен семеен труд . Вж Ana Luleva, Informal Work and Gender Equality in Bulgaria. – In: Klenner, Christina/ Leiber, Simone (Hg.): Welfare States and Gender in Central-Eastern Europe (CEE). (под печат)

[17] За различното конструиране на мъжествеността на руската средна и работническа класа вж. Елена Мещеркина, Битие мужского сознания: опыт реконструкции маскулинной идентичности среднего рабочего класса. – В: В: Сергей Ушакин (Сост.) : О мужестве(N)ости. Москва. 2002,  268-287; за кризата на мъжествеността в постсъветското общество вж. и Sarah Ashwin, Tatyana Lytkina, Men in Crisis in Russia, The Role of Domestic Marginalization. In: Gender & Society, Vol.18, N2, April 2004, 189-206   

[18] Харалан Александров, Цената на успеха. Предприемачество и социална промяна. – В: Ловци на умове. София, 2001, 164-191.

[19] Сияна Севова, Пет дами козируват на кмета Борисов- Стандарт, 09.12.2006, с.7

[20] В-к Труд, 04.07. 2007, с.1.

[21] Iris Marion Young, The Logic of Masculinist Protection. Reflections of the Current Security State. – Sign, 2003, 1, p. 1-23.

[22] Iris Marion Young, The Logic.. р. 2

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s

WordPress.com.

Up ↑

Create your website at WordPress.com
Get started
%d bloggers like this: