Мисията и темите на Gender studies в България // Разговор на Марина Лякова с Татяна Коцева

(София, 17 април 2009 г.)

Марина Лякова: Бих искала като начало да поговорим за развитието на Gender studies в България. Може ли изобщо да се говори, че има Gender studies у нас като самостоятелна дисциплина в социалните изследвания?

Татяна Коцева: Ако погледнем университетите, където би трябвало Gender studies да съществува като дисциплина за обучение, като университетска специалност, очевидно няма Gender studies. На бакалавърско ниво не съществува такава специалност. Това обаче не е специфика на българската образователна система – то се отнася и за западните университети. Gender studies дори и на Запад се срещат най-често на магистърско и на докторантско равнище. В България има магистърска програма в Софийския университет – “Социални изследвания на пола”. Тя следва нормалната логика на развитие на такъв тип магистратури, като обединява курсове от факултети с различна дисциплинарна насоченост – история, социология, литература, философия, т.е. отнася се до най-различни области. Предисторията показва, че има отделни изследователи, които имат интерес към тази проблематика и този интерес намира израз в определени публикации. Въпреки това не мога да кажа, че в академичното поле върви някаква непрекъсната дискусия по тези теми, но има отделни дебати в рамките на университетите, най-вече имам предвид на Софийския университет. Може би благодарение на тези дебати се стигна и до създаването на подобна магистърска програма. Разбира се, има отделни Gender курсове, които се четат и в други университети. Но това са по-фрагментарни дейности. Въпреки всичко мога да кажа, че в някаква степен съществуват Gender studies като изследователска практика. Но в България тя не е институционализирана, не знам дали би могла да се институционализира, ако следваме някакъв западен модел. Преди всичко защото в България тя не е мислена като основна специалност нито на образователно, нито на изследователско равнище.

М.Л.: В академичните среди в Западна Европа и САЩ има множество изследователски и образователни центрове, които се занимават с тази проблематика.

Т.К.: Да, така е, но в България нещата вървят и по друга логика. Много причини могат да се търсят за това известно маргинализиране на джендър проблематиката в българското академично поле – все пак ние сме малка страна с ограничени ресурси и възможности. Доколкото съм запозната, в западните страни Gender studies се появяват в доста късен период, а именно – през 90-те години на XX век, преди това, през 80-те години, по-скоро се говори за Women´s studies и като реакция на тази дисциплина – за Men´s studies. Аз тръгнах от англосаксонските страни и Западна Европа, защото Gender studies и Women´s studies като академични области имат своята предистория в определени феминистки практики или феминистки движения, които се развиват за продължителен период, като естествено един от най-големите тласъци дават студентските протести от 1968 година. Всичко това се влива именно в разбирането за нова политика за идентичностите, като Gender studies и Women´s studies се явяват като академично предизвикателство, като академично „преработване” на всички тези процеси, които се случват на улиците – имам предвид студентските протести, включително и феминистките протести. Това е развитие, което в България за съжаление отсъства поради много причини. Може би поради това Gender studies у нас се появяват в някакъв вид едва през 90-те години и от 2000 година досега се развиват отделни дисциплини и програми, но те нямат, така да се каже, този практически контекст, който е бил наличен в другите страни. Разбира се, в България има друг вид практически контексти преди и след 1990 година и тези изследвания се явяват като вид преосмисляне на социалистическото наследство по отношение на жените, на социалистическите идеологеми за еманципацията на жените и за равенството на половете.

М.Л.: Понеже вероятно някои от нашите читатели не са запознати с макро- и микроисториите на социализма и със специфичната поставеност на жената по време на социализма, тук си позволявам да ви задам въпроса по какъв начин това социалистическо минало оказва влияние върху идеята за равнопоставеност на жената? При социализма, от една страна, имаме идеологическата равнопоставеност – разбирането, че „жената трябва да е равна на мъжа”; във всекидневните практики обаче ситуацията е съвсем различна – жената се занимава с „женски дейности”, мъжът – с „мъжки”. Има ли в онази ситуация почва за Gender studies, за изследвания на пола? Не води ли точно тази идеологема за равенство на половете до интензивно развитие на Gender studies?

Т.К.: Категорично е нямало място за Gender studies, така както те съществуват и са се развили в западните университети. Нещата са същностно различни. Gender studies и техният предшественик Women´s studies (които са много критикувани), защото прекалено се фокусират върху жените и по такъв начин дискриминират мъжката гледна точка, не залагат единствено на тази парадигма за равенството на половете. В ключовата статия на Юлия Кръстева “Времето на жените”, която послужи за заглавие на първия сборник с феминистки текстове, който беше публикуван у нас, става дума за този първи етап в развитието на феминизма, където основният акцент е равенството между мъжете и жените. Вторият ключов акцент в Gender studies обаче се поставя върху различието. Ключовата дума става различието и остойностяването на жените като различни от мъжете. Точно това липсва в социалистическата идеология. Социалистическата идеология говори непрекъснато за равенство, то присъства в официалните документи, но в практиката то отсъства като равенство. И на второ място в социалистическата идеология за равенството на половете в основата на равноправието се залага мъжкият стандарт. Мъжът е стандартът, мярата на всичко. В социалистическата действителност за жените се утвърждават дейности, които са свързани с тежък физически труд: жената кранистка, трактористка и т.н. Социалистическата жена (имам предвид жената от социалистическата идеология, от социалистическия плакат, от официалния социалистически дискурс) е една мъжоподобна жена, която чрез уподобяването си на мъжа се е-ман-ципира.

М.Л.: Но това не е жената от социалистическото всекидневие все пак?

Т.К.: Не, разбира се. Това е и другият пласт – пластът на разграничаване на идеология и практика. Но бих искала да се върна към съпоставката със западните общества. Развитието на Gender studies в западните страни е свързано с борбата за равноправие, за правото на политическо участие, за гласоподаване на жените. Докато в България по времето на социализма имаме синтезиран вид на борбата за равноправие, ограничаващ равноправието до свеждане на жените към стандарта на мъжете. Като това свеждане се реализира само по отношение на трудовото участие и то на идеологическо равнище. Дори не и на практика – та колко трактористки и машинистки е имало в действителност в България? Абсолютно логично е, че от тази редукционистка еманципация не е било възможно да се породят Gender studies като парадигма за социално и политическо участие, за мислене на света на жените и т.н.

Нека да не забравяме, че Gender studies като академична позиция се развиват и в рамките на по-широка постструктуралистка, постмодернистка парадигма. Става дума преди всичко за остойностяване на различните опозиции мъжко–женско, за деструктуриране на властта на мъжкото над женското. Gender studies е парадигма, която съществува в друг социален и културен контекст. При социализма липсваше този контекст на утвърждаване на женската гледна точка като равноценна. Дори и да заскобим проблема за равноценността, равнопоставеността между мъжа и жената в социалистическата всекидневна практика не беше гарантирана. Съществуваше един вид публичен патриархат. В зората на социализма много ясно се следва линията за включване на жената в трудовия процес. Вследствие на което обаче през 60-те години в България рязко спада раждаемостта. Държавата започва да изпитва недостиг на работна сила и променя постепенно демографската си политика. Отпускат се средства за насърчаване на раждаемостта. Държавата започва да дава пари за семейство, за децата, за отпуски по майчинство. Което на практика представлява държавно финансиране на оставането на жената в дома и на откъсването й от трудовия процес. С това се стимулира раждаемостта, но жената се превръща в придатък на държавата и на семейството. Това е дилема, на която социалистическата практика не дава решение. Практика, която протича паралелно с идеологията за равенство на жената и мъжа в трудовия процес. Защото се оказва, че на държавата й трябват деца, трябва й човешки ресурс.

М.Л.: А пък на социалистическия парад му трябват жените героини. Кога се извършва тази промяна в демографската политика?

Т.К.: Ключово значение има Указът за насърчаване на раждаемостта1. С него се въвеждат семейните надбавки, увеличават се отпуските за гледане на дете, въвеждат се забрани срещу аборта. Това е радикална промяна. През 50-те години съществува пълна свобода в това отношение. Въвежда се и т.нар. “ергенски данък” в края на 60-те години. Той се отнася както до неомъжените и неженените, така и до семействата без деца. Ако две години след сватбата едно семейство няма дете, доходът на членовете на семейството се облага с ергенския данък2@. Това е дискриминация, това е посегателство върху правото на личен живот на всеки човек.

М.Л.: Да, но например понастоящем в Германия съществуват различни данъчни категории и когато човек не е женен или омъжен, попада в най-неизгодната. Тоест, без да има експлицитен ергенски данък, реално статусът “неженен” се облага данъчно по различен начин от статуса „женен” и от статуса „женен с дете”. Държавата санкционира тези статуси по различен начин. Това не е ли дискриминация спрямо всички, които не желаят или не могат да сключат брак или да имат деца? Но нека да се върнем отново към въпроса за семейното планиране и към това, което казахте че през 50-те години не е имало никакви пречки да се правят аборти, не е имало абсолютно никакъв контрол на държавата за ограничаване на тази „свобода”.

Т.К.: След 1956 година се приема закон, с който се легализират абортите, вследствие на което статистиката показва огромното им нарастване в България. Но след приемането на Указа за насърчаване на раждаемостта през 1968 г. абортите се забраняват. Но реално те не намаляват, те продължават да се увеличават. Винаги се намират странични начини и когато има ограничение на легалните форми за премахване на плода, тогава нарастват нелегалните. Така че може би с това може да се обясни големият брой аборти през 70-те–80-те години. Те са били много повече отколкото ражданията. Това е статистически факт. Абортът у нас е бил в такива големи мащаби, защото при нас няма религиозни ограничения. Българинът не е религиозен човек и няма вътрешните морални задръжки. Църквата у нас е слаба, без въздействие в тази насока. В България през социалистическия период абортът е бил на практика легална форма на контрацепция.

М.Л.: Това означава, че политиката на семейното планиране при социализма се е базирала предимно на системата на абортите, която е била поне през част от социалистическия период легална, а не на системата на контрацепцията. Защо се е залагало на абортите, а не на контрацептивите?

Т.К.: Пак стигаме до този морал и до липсата на вътрешни задръжки. И може би до това, че абортът е нещо, което не се вижда. Дори и когато не е забранен, той остава нещо лично, скрито, невидимо за публичността. Докато контрацептивите, за да изпълняват функциите си, трябва да се разпространяват в аптечната мрежа, трябва да са видими и всеобщо достъпни, да са на показ. Но точно тази видимост на контрацепцията не отговаря на логиката на социалистическото семейно планиране, на пропагандата за здравия социалистически семеен морал. Именно затова системата на семейно планиране при социализма дамгосва контрацептивите като символ на „упадъчния западен морал”. На практика те отсъстват от масова продажба в България до 1989 г.

М.Л.: Добре, нека сега да се върнем отново към въпроса за периодите на развитие на Gender studies в България. За последните 19 години може ли да говорим за някаква промяна или за утвърждаването на различни парадигми на Gender studies в България?

Т.К.: Според мен е пресилено да се говори за периоди на развитие на Gender studies в България. Ако говорим коректно, основите на Gender studies в България са поставени в началото на 90-те години. Ключова роля в това отношение има Българската асоциация на университетските жени. Това е неправителствена организация, която всъщност е съществувала още през 20-те години на ХХ век. Основана е от жени преподавателки в Софийския университет. Имало е биоложки, химички, юристки, лекарки, художнички, архитектки и др., които са завършили в Западна Европа и са донесли този еманципаторски дух в България. Тогава те основават тази асоциация, която съществува до края на 40-те години. През 90-те години, по инициатива на университетски преподавателки от Софийския университет, асоциацията бе възстановена. Споменавам я, защото една част от тези жени, които сме там, преподават в магистърската програма ”Социални изследвания на пола”. Организацията развива активна публикационна дейност. “Времето на жените” – това е първата публикация, в която са обединени едни от най-добрите класически текстове на Юлия Кръстева, Симон дьо Бовоар, Вирджиния Улф, Джудит Бътлър, Люс Иригаре, Елен Сиксу, Лора Малви, Шийла Бенхабиб. След това имаше 4–5 публикации, между които “Майки и дъщери”, “Женски идентичности на Балканите”, “Теория през границите” („Въведение в изследванията на рода”). Смятам, че тези книги са много важни – чрез тях на практика се очертава едно изследователско поле. Така от средата на 90-те години започва да се развива Gender studies в България по линията на публикациите на преводни издания. От 2001 година стартира магистърската програма, докторски дисертации се защитават, регистрират се женски организации.

Разбира се, другата страна на нещата са средствата. Когато се формулира предмет на изследване, това зависи и от възможностите за финансиране. Когато има пари за определена област, се дава възможност за привличане на изследователски интерес. Защото Gender studies в България се финансират най-вече на проектния принцип. Но в България няма институции, към които да се обърнеш за финансиране. Бих казала, най-вече навън може да се търсят средства, например преди години по линията на Британския съвет. В началото беше голо поле и нищо не се знаеше за Gender studies. Всичко звучеше много екзотично. Сега вече са издадени много книги в тази област. Така че ситуацията от 2000 година насам е доста по-различна от времето преди 2000 година. Налице е развитие.

М.Л.: А хомогенни ли са като изследователски подход тези групи, които се занимават с Gender studies в България? Има ли различия в изследователското поле в България? И какви са изследователските акценти в областта на Gender studies?

Т.К.: Определено има различия в изследователското поле. Това е голям проблем в областта на Gender studies в България – да говорим на един общ език. Деленията идват от background-а. Такава различаваща ни тема е преводът, например – как се превежда Gender studies? Литератори, англицисти, американисти настояват на превода на „gender” като „род”. Докато социолози и историци настояват на превода на това понятие като „пол”. Но литераторите твърдят, че „пол” е биологическото понятие. Докато историците и социолозите са на мнение, че „пол”, „социо-пол”, „социално конструиране на пола” нямат само чисто биологически смисъл в българския език. А лингвистите настояват на понятието „род” и това създава различия. Напоследък понятието Gender се използва и без да се превежда, както беше установено в Русия – там се говори за “гендер”, като въобще не се превежда това понятие.

Има и съвсем друга посока на развитие на Gender проблематиката – да кажем при неправителствените организации, които развиват много смислени дейности за ангажиране на вниманието на обществеността към половите неравенства или към домашното насилие. Това е тема, която през 90-те години беше абсолютна екзотика в България.

М.Л.: Можете ли да набележите няколко ключови теми за Gender studies в България? Споменахте за домашното насилие. Други водещи теми?

Т.К.: В областта на социологията такива са темите за неравенствата по пол; за дискриминацията по пол в сферата на икономическите отношения; за неравнопоставеността в семейството; за здравето на жените; за жените и миграцията – това е голяма тема, тъй като миграцията е съдба на голяма част от българите, включително и жени. В този контекст въпросът е какви отношения се възпроизвеждат в страните, в които мигрантите отиват. Проблемът е в това, че Gender-ът винаги се примесва и с други характеристики – с етноса, със социалната принадлежност, т.е. нещата са обединени в един сноп.

М.Л.: Кои други изследвания от последните години в България бихте дефинирали като ключови?

Т.К.: Ще спомена сборника с текстове на български автори „Род и ред в българската култура”, книгата на М. Кирова „Библейската жена”, историческия прочит на О. Тодорова „Жените от Централните Балкани през Османската епоха (XV–XVII век)”, рефлексивната история, видяна през „женския опит” на В. Улф, В. Мутафчиева и Ю. Кръстева в провокативното четиво на Сн. Димитрова „Жените, историята и нищо повече”. В по-практически аспект интересни са инициативите и публикациите на Центъра за изследвания и политики за жените. Този център представлява един вид метаорганизация на неправителствените женски организации. Миналата година имаха инициатива по повод обсъждането на новия Семеен кодекс. Друга активна и влиятелна организация от гражданския сектор е Женският алианс за развитие. Отделно активни са и тези организации, които се занимават с насилието над жените – “Анимус”, “Център Надя”. Съществуват и организации еднодневки, които възникват, организират едно събитие и след това изчезват. Трудно е да се поддържат институции – причините за това са предимно финансови. Но много неща все пак се правят.

М.Л.: Съществуват ли в България научни работи върху пола и сексуалността, които се фокусират върху „мъжките изследвания” (Men´s studies)?

Т.К.: В България не бих казала, че има такава посока на развитие. Утвърждаването на Gender studies тук протича по-скоро по линията на Women´s studies.

М.Л.: А провеждат ли се изследвания на различните сексуалности (транссексуалност, хомосексуалност и др.) и може ли да говорим за утвърждаването на Queer Studies в България? Каква е поставеността на хомосексуалните в днешното българско общество?

Т.К.: За утвърждаване на цялостно изследователско направление Queer Studies в България не може да се говори. Има отделни изследвания, които ясно показват, че няма трайно и пълноценно приемане на хомосексуалните, макар и да има известно отваряне в тази посока. Като цяло отношението към хомосексуалността в България е амбивалентно. При социализма се приемаше, че няма хомосексуалност и понеже официално нямаше, а неофициално, разбира се, имаше – тя се скриваше от погледа. След промените никой вече не твърдеше, че няма хомосексуалност. И тя започна да се вижда – по улици, по заведения, по медиите. И тук се стигна до сблъсък между онези традиционни разбирания, че не е допустимо да има хомосексуалност, защото това е извращение, отклонение от нормалното, болест, и позицията, че хомосексуалността е форма на сексуалност, която, както всяка друга форма на сексуалност, има своето място не само в частните, но и в публичните пространства. Нормално е тя да става все по-видима. Като цяло обаче в България все още не е саморазбиращо се, особено в по-малките населени места, че е право на всеки човек да се самоопределя в сексуално отношение и че това самоопределяне е въпрос на лична свобода, на личен избор.

М.Л.: Което отговаря може би на въпроса защо хомосексуалните се затварят в гей общности, посещават гей заведения?

Т.К.: Да, българите по-скоро не са чувствителни към тихото дискриминиране. Това, че аз не искам да общувам с някого, защото знам, че е хомосексуален, не се приема за дискриминация, а за нещо съвсем естествено. А то е дискриминация. След като третирам някого по особен начин, защото знам, че е различен, това е дискриминация.

М.Л.: Добре, а как такъв тип чувствителност може изобщо да възникне? Очевидно, че тя не е природен, а политически продукт. Не е ли време в България проблематизирането на половите роли и сексуалните идентичности да стане част от общообразователната програма?

Т.К.: Въпрос на дебати и на символни борби е точно какво ще стане част от общообразователната програма. И на обществен натиск, разбира се. Защото приемането на другия не е природно заложена нагласа. Това е нещо, което се възпитава – в семейството, в училището, в медиите, в университета. Все още в нашето общество има зони, които се нуждаят от заостряне на вниманието и от, така да се каже, повишаване на чувствителността към Gender. Тук става въпрос за генериране на обществена чувствителност. Защото никой избор не се реализира в ценностен вакуум. Ако погледнем билбордовете и рекламите в България, които използват жената като сексуален обект, виждаме, че определено има проблем в начина, по който се изобразява женското. Но част от обществото изобщо няма сетива за този тип дискриминация. В България съществува двоен стандарт на оценяване на мъжкото и женското, на хетеро- и хомосексуалното: полуголата мъжка хомосексуалност в рекламите е скандална, а полуголата женска хетеросексуалност не е. Мъжкият хетеросексуален поглед е властващият. Той изключва от достъп другите погледи и другите естетики.

М.Л.: Имат ли Gender studies мисия и каква е тази мисия в България?

Т.К.: Със сигурност социалните изследвания на пола имат мисия – да изявяват дискриминационните практики по отношение на половата и сексуалната принадлежност, да се борят срещу сексизма. Да показват социалните условия за възможност на неравенствата по отношение на признаците пол и сексуална ориентация. Да изявяват тези неравенства там, където се създават. Да разкриват доколко тези неравенства ограничават възможностите за реализация на отделните хора и социални групи. Gender studies са една интелектуална ниша, която има възможности да се развива, тъй като всички социални проблеми в нашето общество могат да бъдат обговаряни. Така че мисията е и обучителна, и изследователска, а в някаква степен и просветителска. Става дума и за транслиране на западни ценности. За създаване на по-голяма чувствителност на обществото към сексистки и дискриминационни практики.

1 Указът е обнародван в Държавен вестник, бр. 15 от 23.02.1968 г. (бел. М. Л.).

2 За първи път допълнително данъчно облагане за ергени, възлизащо на 10% върху дължимото данъчно задължение, е въведено при управлението на правителството на Александър Стамболийски през 1920 г. (бел. М. Л.).

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s

WordPress.com.

Up ↑

Create your website at WordPress.com
Get started
%d bloggers like this: